Римски Път Трансмариска-Медиоланум-Апиария
(няма рейтинг още)
Loading...
Своеобразният „Римски път” от кастелите Трансмариска-Медиоланум-Апиария е бил част от северната граница на Римската империя; бил е оживен район с развита търговия и движение на хора и стоки, тук е имало голямо монетообръщение; и днес все още могат да се намерят римски монети по брега на Дунав
Непосредственото военно командване в пограничните провинции, каквито били Скития, Долна Мизия и крайбрежна Дакия, било възложено на дуксове (duces), подчинени от своя страна на началника на войската в Тракия, респективно на Илирик. Тия дуксове (dux Moesiae secundae, dux Ripensis, dux Scythiae) се грижели за военните части, разположени в градовете и кастелите покрай Дунав, за дунавската флотилия, за укрепяването, изобщо за цялостната отбранителна система по Долнодунавския лимес.
По брега на Дунавския лимес били разположени т. нар. Погранични войски (limitanei). Без пътища и съобщения властта е нестабилна. Липсата на инфраструктура и комуникации поставят под въпрос легитимността.
По времето на Римската империя (I-III в.) първокласните пътища достигали дължина от около 90 000 км. Наложени върху екватора биха го опасали два пъти. Второкласните артерии били много повече.
Класическият първокласен римски път достигал до 6 м широчина и бил изграден от 4 пласта. Най-отдолу се настилал чакъл с пясък, после дребни камъни, а отгоре пак чакъл, но залят обилно с хоросан. Последният пласт бил застилан с масивни каменни, варовикови или базалтови плочи. От двете страни се слагали бордюри. В планинските проходи пътищата били значително по-тесни и се изсичали често в скалите. В равнината се изграждали върху насипи, за да може по-лесно да се оттича дъждовната вода.
На всяка римска миля (1 р.м. = 1482 м) се поставяла каменна крайпътна колона, предимно с цилиндрична форма. На нея се изписвало името на управляващия император, на провинциалния управител, на лицата, издигали колоната (най-често военна част) и разстоянието от най-близкото селище. В граничните райони, на няколко мили видимо разстояние, се изграждали триетажни стражеви кули. Постовите си давали специални сигнали с дим и огън, особено когато се очаквала неприятелска инвазия или местни размирици. На 15-20 римски мили имало пътни станции. Някои от тях служели само за смяната на впрегатните животни. Други обаче имали статут на села. Там работел персонал от 8-10 служители, чиито началник имал право на 6 дни домашен годишен отпуск. Впрегатният добитък достигал до 40-50 бройки. На служба се водели коняри, ковачи, милиция, роби, данъчни служители. Били изградени таверни за храна и пренощуване, бани за къпане, обори за животните и складове за временно съхранение на стоките. Персоналът разполагал с отделни помещения за всекидневния бит, както и земя за обработване. Край големите пътни станции се събирали и определени мита и налози. Често край такива съоръжения се организирали годишни панаири или постоянни тържища. В днешните български земи римляните образували провинциите Мизия (на север от Стара планина) и Тракия. В много участъци те заварили по-стари тракийски друмове. С налагането на новата власт на Балканите започнали грандиозни строежи на военно-стратегически пътища с първокласно значение. Днес, по десния дунавски бряг, в българските земи няма път, който да се използва рационално. В много райони сега превозните средства трябва да се връщат във вътрешността на Северна България и после пак да се отправят към голямата река. Римляните обаче, още по времето на император Тиберий (14-37 г.), чрез IV Скитски и V Македонски легион започнали изграждането на стратегическия Крайдунавски път. Той идвал от Сингидунум (Белград) и достигал до Виминациум (Костолац в Сърбия) и Железни врати. Оттам се отправял към Дортикум при устието на Тимок (с. Връв, Видинско), Бонония (Видин), големият град Рациария (с. Арчар), Алмус (Лом), по-нататък към важния център Улпия Ескус (с. Гиген, Плевенско), Димум (Белене) и легионния лагер Нове (Свищов). След това „магистралата“ продължавала за Ятрус (с. Кривина, Русенско), Сексагинта Приста (Русе) Трансмариска (Тутракан) и легионния лагер Дорусторум (Силистра). После пътят правел завой на североизток и постепенно се насочвал към делтата на Дунав. Той бил окончателно завършен при император Траян (98-117).
Друг „международен“ път бил т. нар. Централен, или Диагонален. Той също идвал от Белград и се отправял по посока Наисус (Ниш), Ремесиана (Бела Паланка) и Турес (Пирот). Оттам през Драгоманския проход се отправял за Костинброд и Сердика (София) и поемал към Тракийската низина за най-големия град по нашите зими – Филипопол (Пловдив). Голямата пътна артерия се насочвала към Адрианополис (Одрин) и Базантион, наречен по-късно Константинопол (Цариград, Истанбул).
Третият трансконтинентален път бил окончателно съграден при Траян. Той идва от Панония (Унгария) и Дакия (Югозападна Румъния). Прекосявал Дунава при големия градски център Улпия Ескус. Оттам покрай с. Рибен и Плене се отправял към старопланинските подстъпи в провинция Мизия. Преминавал планината Хемус при Троянския проход и оттам се отправил през Тракия за Филипопол. Продължавал през Родопите и се насочвал по посока Тракийско море, наричано още Егейско (Бяло море). Там бил съграден прословутият стар път Виа Егнация – идващ от Средна и Южна Италия, продължаващ след това от Дурес в Албания за Солун и оттам по бреговете на Егейско и Мраморно море за Бизантион-Константинопол.
Друга категория пътища били междупровинциалните и вътрешнопровинциалните. Траките построили друм по Черноморския бряг от делтата на Дунав до Бизантион. Римляните го реконструирали основно. Но този път не достигнал нивото на важна сухопътна артерия.
Голямата част от транспортния превоз поемала черноморската флота.
Водният превоз се смятал за по-евтин и бърз.
През средата на Долна Мизия бил съграден много важен локален път от Одесос-Марцианопол (Девня) – посока Никополис ад Иструм (с. Никюп, Великотърновско) с едно разклонение по средата на отсечката за Абритус (Разград). От Никюп пътят продължавал посока Мелта (Ловеч) и Монтана. От последната станция имало отбивки за Рациария на северозапад и Сердика на югозапад. Никополис ад Иструм се свързвал с Дунава чрез локални пътни артерии за Улпия Ескус, Нове и Сексагинта Приста. Дуросторум пък се свързвал с Марцианопол и оттам надолу за Деултум (Дебелт, Бургаско).
В Тракия по-важни били следните местни артерии: от Филипопол за Августа Траяна (Стара Загора) през Кабиле (до Ямбол) към Анхиало на Черно море; от Сердика за Пауталия (Кюстендил) и оттам за Скупи (Скопие), както и за Бяло море.
Непосредственото военно командване в пограничните провинции, каквито били Скития, Долна Мизия и крайбрежна Дакия, било възложено на дуксове (duces), подчинени от своя страна на началника на войската в Тракия, респективно на Илирик. Тия дуксове (dux Moesiae secundae, dux Ripensis, dux Scythiae) се грижели за военните части, разположени в градовете и кастелите покрай Дунав, за дунавската флотилия, за укрепяването, изобщо за цялостната отбранителна система по Долнодунавския лимес.
По брега на Дунавския лимес били разположени т. нар. Погранични войски (limitanei). Без пътища и съобщения властта е нестабилна. Липсата на инфраструктура и комуникации поставят под въпрос легитимността.
По времето на Римската империя (I-III в.) първокласните пътища достигали дължина от около 90 000 км. Наложени върху екватора биха го опасали два пъти. Второкласните артерии били много повече.
Класическият първокласен римски път достигал до 6 м широчина и бил изграден от 4 пласта. Най-отдолу се настилал чакъл с пясък, после дребни камъни, а отгоре пак чакъл, но залят обилно с хоросан. Последният пласт бил застилан с масивни каменни, варовикови или базалтови плочи. От двете страни се слагали бордюри. В планинските проходи пътищата били значително по-тесни и се изсичали често в скалите. В равнината се изграждали върху насипи, за да може по-лесно да се оттича дъждовната вода.
На всяка римска миля (1 р.м. = 1482 м) се поставяла каменна крайпътна колона, предимно с цилиндрична форма. На нея се изписвало името на управляващия император, на провинциалния управител, на лицата, издигали колоната (най-често военна част) и разстоянието от най-близкото селище. В граничните райони, на няколко мили видимо разстояние, се изграждали триетажни стражеви кули. Постовите си давали специални сигнали с дим и огън, особено когато се очаквала неприятелска инвазия или местни размирици. На 15-20 римски мили имало пътни станции. Някои от тях служели само за смяната на впрегатните животни. Други обаче имали статут на села. Там работел персонал от 8-10 служители, чиито началник имал право на 6 дни домашен годишен отпуск. Впрегатният добитък достигал до 40-50 бройки. На служба се водели коняри, ковачи, милиция, роби, данъчни служители. Били изградени таверни за храна и пренощуване, бани за къпане, обори за животните и складове за временно съхранение на стоките. Персоналът разполагал с отделни помещения за всекидневния бит, както и земя за обработване. Край големите пътни станции се събирали и определени мита и налози. Често край такива съоръжения се организирали годишни панаири или постоянни тържища. В днешните български земи римляните образували провинциите Мизия (на север от Стара планина) и Тракия. В много участъци те заварили по-стари тракийски друмове. С налагането на новата власт на Балканите започнали грандиозни строежи на военно-стратегически пътища с първокласно значение. Днес, по десния дунавски бряг, в българските земи няма път, който да се използва рационално. В много райони сега превозните средства трябва да се връщат във вътрешността на Северна България и после пак да се отправят към голямата река. Римляните обаче, още по времето на император Тиберий (14-37 г.), чрез IV Скитски и V Македонски легион започнали изграждането на стратегическия Крайдунавски път. Той идвал от Сингидунум (Белград) и достигал до Виминациум (Костолац в Сърбия) и Железни врати. Оттам се отправял към Дортикум при устието на Тимок (с. Връв, Видинско), Бонония (Видин), големият град Рациария (с. Арчар), Алмус (Лом), по-нататък към важния център Улпия Ескус (с. Гиген, Плевенско), Димум (Белене) и легионния лагер Нове (Свищов). След това „магистралата“ продължавала за Ятрус (с. Кривина, Русенско), Сексагинта Приста (Русе) Трансмариска (Тутракан) и легионния лагер Дорусторум (Силистра). После пътят правел завой на североизток и постепенно се насочвал към делтата на Дунав. Той бил окончателно завършен при император Траян (98-117).
Друг „международен“ път бил т. нар. Централен, или Диагонален. Той също идвал от Белград и се отправял по посока Наисус (Ниш), Ремесиана (Бела Паланка) и Турес (Пирот). Оттам през Драгоманския проход се отправял за Костинброд и Сердика (София) и поемал към Тракийската низина за най-големия град по нашите зими – Филипопол (Пловдив). Голямата пътна артерия се насочвала към Адрианополис (Одрин) и Базантион, наречен по-късно Константинопол (Цариград, Истанбул).
Третият трансконтинентален път бил окончателно съграден при Траян. Той идва от Панония (Унгария) и Дакия (Югозападна Румъния). Прекосявал Дунава при големия градски център Улпия Ескус. Оттам покрай с. Рибен и Плене се отправял към старопланинските подстъпи в провинция Мизия. Преминавал планината Хемус при Троянския проход и оттам се отправил през Тракия за Филипопол. Продължавал през Родопите и се насочвал по посока Тракийско море, наричано още Егейско (Бяло море). Там бил съграден прословутият стар път Виа Егнация – идващ от Средна и Южна Италия, продължаващ след това от Дурес в Албания за Солун и оттам по бреговете на Егейско и Мраморно море за Бизантион-Константинопол.
Друга категория пътища били междупровинциалните и вътрешнопровинциалните. Траките построили друм по Черноморския бряг от делтата на Дунав до Бизантион. Римляните го реконструирали основно. Но този път не достигнал нивото на важна сухопътна артерия.
Голямата част от транспортния превоз поемала черноморската флота.
Водният превоз се смятал за по-евтин и бърз.
През средата на Долна Мизия бил съграден много важен локален път от Одесос-Марцианопол (Девня) – посока Никополис ад Иструм (с. Никюп, Великотърновско) с едно разклонение по средата на отсечката за Абритус (Разград). От Никюп пътят продължавал посока Мелта (Ловеч) и Монтана. От последната станция имало отбивки за Рациария на северозапад и Сердика на югозапад. Никополис ад Иструм се свързвал с Дунава чрез локални пътни артерии за Улпия Ескус, Нове и Сексагинта Приста. Дуросторум пък се свързвал с Марцианопол и оттам надолу за Деултум (Дебелт, Бургаско).
В Тракия по-важни били следните местни артерии: от Филипопол за Августа Траяна (Стара Загора) през Кабиле (до Ямбол) към Анхиало на Черно море; от Сердика за Пауталия (Кюстендил) и оттам за Скупи (Скопие), както и за Бяло море.
Print3